От фейсбук профила на журналистката Доротея  Спасова След поредна вечерна

От фейсбук профила на журналистката Доротея  Спасова

След поредна вечерна промяна в бежанския център във Варна...няма страна!

Никаква!

Няма страна!

Има хора - чудни, прелестни, които вършат чудеса в опити да извърнат света...

И компании, които носят, подаряват, извозват, изхранват...

Ами, в случай че не са те? Какво вършим?

Къде мамка му са всички тези 400 хил.+държавни и общински служители, на които им плащаме заплатите?

Къде ще сложим всички тези хора, които след месец ще останат и без тези 3 месеца легло с три хранения в хотел? Щото идва сезон?

И след месец по Великден, ще има едни хотели, които ще би трябвало да отворят и за туристите, някои от които платили преди месеци?

Къде ще отидат майките с децата, които имат по два ката облекла и целият им живот и на децата им се събира в две раници и куфар?

Онези, които нямат дом, пътищата до родните им места са с кратери от бомби, мъжете им са нейде да водят война и не се знае дали има къде да се върнат?

Няма място на което да седнат, да сготвят, да сложат умерено децата си да спят... в страна, в която не схващат езика - колкото и да е непосредствен, в която нямат работа, а организацията за бежанците им издава номерчета за издаване на статут за началото на май...

А 24/7 пунктът, който сякаш работи за издаване на краткотраен eu филантропичен статут, евентуално работи след 18 в бленуванията на всякакви държавни служители...

Пък Варна е фул, пука се по шевовете. И хотелите са фул, и по Златните, и по Дружба, и към Слънчев бряг, Обзор...

Вие знаете ли какво е да кажеш на майка, на която бебето ѝ реве, че нямаш къде да я настаниш?

На избавили се по знамение и пътували с дни, че " на сегодня все! "

Щото аз знам!

И другите в центъра знаят!

Как намествате 9 души, от които пет деца в две двойни стаи - щото единствено това има и то след моления и луди прозвънявания от няколко души тук и там, с цел да може " най-малко да легнем "...

Одеса, Днипро, Миколаив, Харкив, Чернигив, Киев... тазвечерните ми истории.

Като Наталя с трите си дъщери от Чернигив, измъкнали се с филантропичен кулоар, синът ѝ останал да води война, снарядът паднал съвсем до тях, до момента в който прекосявали по последния оживял мост.

Или Тетяна от Харкив, чиято фамилия всеки ден засичала с какъв брой се доближават гърмежите и най-после съумели да се качат на влака.

В град с над милион и половина поданици, в който единствено вокзалът стои цялостен, към този момент...

Или Христина, с татко грък, майка украинка, родена в Узбекистан, съветски паспорт и непрекъснат адрес в Миколаив...

А хората, които идват стават от ден на ден...